Силистра в сърцето на Росина Илиева Георгиева


Тази публикация е прочетена 80234 пъти!

Гравитация

Благодарността е една от най-важните ценности. Не знаем дали утре няма да се събудим с една болка повече или една обич по-малко. Не знаем дали природата ще ни изненада с поредна злокобна прищявка. Не знаем дали чумата на 21в. няма да порази стотици животи за един миг на взрив и после тишина. Не знаем много повече, отколкото знаем. Това трябва да ни накара да бъдем благодарни. На него, на нея, за всичко.

Тъй като „всичко” е прекалено обобщено понятие, то се нуждае от дефиниция. Но различието на хората определя разнообразни нюанси в значението на думата. Аз ще ви говоря за моето лично „всичко”…

Първата част от него, която някога съм открила, ми показа значението на думичката „мама”, както и това на много други думи. До нея тихо винаги стоеше баща ми, давайки и топлината, на която по-късно и аз се научих да се сгрявам. Друго мое „всичко” ми показа как се пуска хвърчило и винаги проявява безусловна подкрепа, на която само сестрите са способни. На улицата, където израснахме двете, открих и първата си истинска приятелка. С нея изградихме характерите си заедно такива, че сега има кой да ги обича. И днес едно синеоко и рошаво „всичко” вярва в мен, в целите ми, често вдъхвайки ми кураж да ги преследвам до край.

Има и още много, много парченца от пъзела, който рисува картината на моя живот. Ала частите на никой пъзел не се свързват сами. Има нещо по-голямо, което ни сближава като гравитация и ни прави част от общ пейзаж. Там всеки има своята собствена неповторима личност и своите най-съкровени мечти. За щастие светът ни е пълен c красиви разнообразни пейзажи. Ориенталски и горещи, дъждовни и лондонски, с бели или тъмни лица, спокойни или шумни. Но картината, в която аз живея, има простичко и звучно име и е нарисувана от стар неизвестен художник: Силистра на България. За разлика от много други градове-рисунки, тя не е рамкирана и е напълно оригинална. Тя е моята гравитация, както и тази на най-близките ми хора – бранител е на моето „всичко”.

Силистра е прегърнала спомените ми като майка:

Първият ми учебен ден съвпадна и с първото ми запознанство с града – преди живеехме в близко село ,а градът беше едно голямо място на шум и страшни непознати хора. Това впечатление се оказа донякъде вярно, тъй като с прекрачването на училищния праг видях десетки непознати лица. Деца, родители и учители се сливаха в жужаща, весела тълпа и точно там, точно тогава се случи нещо. В центъра на Силистра, преди дванадесет години, се запознах с вълнението – прекрасно ново чувство на трепетен страх; той сладни и ме кара да дам всичко, което мога. Благодарение на тази среща, години по-късно аз познавам емоциите си и зная, че чувствата са онова, което ни прави живи.

Друг мил, ала блед спомен е едно градско шествие по случай Деня на славянската писменост и култура. Беше топло и слънчево, а учителката ни беше предупредила да си носим знаменца – европейски и български. Имах и лента отличник. Но когато минавахме по площада, всички деца от училището, носещо името на Светите братя, се почувствахме част от едно цяло. И до прословутия „Пегас”, точно пред градския театър, аз изведнъж усетих, че съм българка и гражданин на Европа. Чувството, когато вече мога да гласувам, естествено е доста по-различно, но все още се вълнувам като онова осем годишно дете. Малко по-зряло и малко по-реално: вече зная, че бъдещето ми зависи от мен и няма друг, който може да промени живота ми така, както аз самата бих.

През всички тези години много неща ме правиха щастлива. Но едно конкретно винаги ще помня – когато за пръв път спечелих първия си конкурс и награждаването бе в Регионалната библиотека. Между сърцата на хиляди книги и стоейки в самото сърце на града, у мене се породи ново усещане – копнежа за знание. Той по-късно се превърна в амбиция и продължи да расте. Вече е пораснал толкова, че искам да владея много езици. Да уча в престижен университет, да се запозная с най-образованите личности. И когато това се случи, да се завърна онази библиотека, способна да направя дарение, което ще вдъхнови някой нов четвъртокласник.

Паркът на града стана подслон на средношколските ми вълнения. Там срещнах искрения смях, топлината на човешките усмивки; прегърнах любовта – а тя ми отвърна; ръкувах се с тъгата от загубата и неволю посрещнах безсилието. И всичко това ме градеше – час след час и ден след ден – на перилата над спокойния Дунав, сред дърветата,  запомнили годините…

Те са толкова мъдри, а аз – млада и неопитна – дори не мога да осъзная кога е минало толкова много време. Почти нищо не е останало същото. Само картината си стои такава – непреходна, Силистра.

Стара и всезнаеща, легнала да си почине в най-отдалечения крайчец на страната. Косите и – дълги като река, се разрошват заедно с началото на лятото. Очите и – светло лешникови, като залез над Дунава, светят еднакво красиво за всичките и ухажори. Кожата – гладка, чиста, бяла, а парфюмът – ухаещ на липа през юнските вечери. Когато падне нощ, звездите оплитат отраженията си в кичурите и, а Луната се превръща в лукавия отблясък на полунощните и зеници. Силистра е една жена, преминала през времето, знаеща много. Толкова много – за всички. Включително и мен.

Всяка уличка е пропита със спомени, които се поддържат будни от едно младо съзнание. Както сърцето изтласква кръв по артерия.

Всяка пейка има своята история, направила ме малко повече личност. Като миниатюрен капиляр, оживяващ всяка фибра.

Всеки нов ден носи духа на Силистра такъв, че винаги ще ме кара да се завръщам тук. Както вените връщат кръвта в сърцата ни.

Ще се връщам – малко пораснала, малко променена. Но винаги дете. Защото дълбоко в мен едно нещо ще остава същото. Силистра – тя е моето сърце. Тя е спомените, тя е запознанството с чувствата. Тя е стожерът на моето всичко.

Биологично погледнато, организмите имат сходни функции. Предполагам, че това прави моя град сърце и на много други хора. Ала те, поради една или друга причина, не се завръщат. И за съжаление, се чувстват празни, защото родният град е един. Няма друго място, което носи всичките ни спомени, всичките ни знания и въобще, цялото ни „всичко”.

Ето колко важни са правилната оценка и благодарността. Оставяме цялата си душа някъде, с надеждата, че и на друго място ще я срещнем. Правим го, защото търсим материални блага, чрез които да бъдем щастливи. И когато най-накрая  ги открием, се сещаме, че душата ни е някъде другаде и щастието е повече дума, с която да се похвалим, отколкото чувство.

Това не води до безнадежден край, разбира се. Но трябва да се сетим за едно „благодаря”. Не когато си тръгваме от тук, не и когато се връщаме за уикендите. Тук и сега. Защото някои парченца от пъзела ще се променят, но картината винаги ще бъде подобна. Силистра ще остане гравитацията на моето всичко. Тя няма да спре да бъде пазителя на личностите – днес, утре…

FB_baner_ese


Share This:

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *