Силистра в сърцето на Марин Минев – Джона


Тази публикация е прочетена 2756 пъти!

И улиците ме прегръщат и все назад ме връщат

 

Сякаш стъпвам по моите си спомени и ги чувам как охкат за една младост отлетяла, и за старите красоти на родния град. Душата ми броди из тях. С невидимите си, но здрави ръце, ме обгръщат и аз им ставам пленник за цял живот…  И се старая, поне да мина по тия улици, защото те ме дърпат към себе си, взорът ми иска да зърне познатите до болка останки от миналите дни. И улиците ме прегръщат и все назад ме връщат…..

Роден съм в Силистра в къща, и все още живея там, по улица „ Йордан Йовков”. Преди много време нашата махала я наричаха  квартал „ Възрожденски”, защото всички улици около нашата носят имената на възрожденци „ „ Патриарх Евтимий”, „ Марин Дринов”, „ Васил Левски”, „ Елин Пелин”, „Братя Миладинови”. Точно пред нас имаше една голяма поляна, която беше царство за нас децата. Миришеше на сено и орехова шума, светулките блещукаха на моравата като паднали звезди, а влюбените щурци устройваха всяка вечер серенади. Още си спомням бодрото сутрешно кукуригане на петлите, лай на кучета, зов на кукувица, ритмичното почукване на кълвач по дървото, ленивото жужене на мухи, притиснати о земята от жегата. Там на воля , необезпокоявани от родители и стопани, играехме до насита. Викахме си през оградите „хайде на поляната”, имахме си сигнал с уста. Замръквахме в лудо катерене по дърветата, в неуморни гоненици и криеници. Играехме на игри, които сега моите внуци даже и не са чували за тях – джеракман, чилик  / на дърво и дупка /, стражари и апаши и най-вече футбол. Играехме футбол , защото бащите ни бяха добри футболисти от футболния отбор на „Доростол „ – Силистра. Баща ми – Димитър Минев, на Стоян – Тодор Чешмеджиев, на д-р Дянко  Димов– Димитър Димов /Пецата/, Янис Пападопулус – Янето. Четирима от най-добрите футболисти на „Доростол” бяха от нашата махала.  Сегашните деца имат съвсем други игри, отчуждиха се едно от друго с тия компютри, лаптопи и айпади. Гледам най-малката ми внучка – биберона още в устата и, а пък слага слушалките и сяда пред компютъра да играе детски игрички.  А ние се обичахме, помагахме си в учението, в решаването на задачи, в писането на съчинения.  До поляната бе Маслобойната  / фабрика за олио / на бай Жеко Масленката. През есента идваха стотици конски каруци от селата, носеха слънчогледово семе и го продаваха за олио. Около тях пърпаха хиляди врабчета и гълъбки. Боже, що нещо сме изяли от хвърковатите – варени, печени на шиш. Сами си ги приготвяхме. Ами рибата? Сутрин ставахме рано, към 4 часа, и отивахме на Дунава , да ловим риба на въдица. Тогава имаше много риба. Хващахме предимно сомчета, облец и гебани. Палехме огън на поляната и си ги печяхме или пържехме. Канехме бабите и дядовците си на вечеря. След обилното ядене лягахме по гръб на тревата и гледахме звездите на небето. Знаехме ги – Голямата мечка, Малката мечка, Млечния път, Кокошката с пиленцата и др.

През есента беше най-големия празник за нас, децата. Гроздоберът. С братовчед ми Искър Минчев не можехме да спим вечерта преди гроздобера от вълнение. Но не ни даваха да берем грозде, само обирахме падналите зърна под чуканите. Спомням си и за пещта на комшийката баба Елена. Цялата махала печаха при нея козунаци за Великден – ароматни и дъхави. Израстнах в една махала със Стоян Чешмеджиев – директор на радио Варна и БТА – София, Любомир Вичков – главен архитект на Силистра, д-р Иван Иванов, д-р Недко Белев, д-р Дянко Димов с които играехме рамо до рамо нашите си игри. Бяхме много деца на нашата улица и сега като се срещнем, вече побелели и олисели, сме почти като роднини – споделяме си житейските перипетии.

Няма я вече поляната. Пръснахме се и ние по България и чужбина. Изгубихме си дирите с някои, а други вече не са на този свят. И сега, като слушам детската гълчава и гледам как играят децата на улицата в нашата махала си спомням с умиление за отминалото детство, за старите приятели и лудите игри на поляната.  Човек трябва да събере всичките си сили, всичките си добри спомени за това, което е било. Защото наближаваме възрастта, когато живота само ни отнема, но нищо не ни дава. Само някоя чаша питие.

FB_baner_ese


Share This:

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

WP Facebook Auto Publish Powered By : XYZScripts.com