Силистра в сърцето на Даяна Мирославова Аджемова


Тази публикация е прочетена 9883 пъти!

Последен ден. За последен път. Усмихни ми се за последно. Помахай ми с нежна есенна длан… Кажи ми сбогом през сълзи. И не ме забравяй. Мил мой град.
Бавно пристъпвам по мокрите ти павета, по тъжните ти улици. Есенни мъгли, дъждовни утрини, пътеки от забравени мечти, хиляди души… Дърветата танцуват своя есенен танц, облечени в пъстроцветните си палта. Тъй красиви, тъй чисти. Врабците се редят като ноти по петолинията от жици, навързват мелодии толкова живи, толкова тъжни. Като вълшебна приказка, като начало на стар филм. Зеленото отстъпи вече мястото на жълто и червено. Жълтото бавно се превърна в сиво. А аз стоя и гледам часовника на галерията как безмълвно отброява време. А галерията, тихо сгушена сред притихналия град, ухае на магия. Скрила душите на хиляди творци, обич, омраза, болка… Красота.
Фонтаните вече не светят в тъмните нощи. Усмивките са скрити зад вълнен шал… А аз вървя ли, вървя… В злато и рубини ме обгръща Дунавския парк. Облякъл есенно палто. Но той вече го съблича. Настъпвам красивите листа, хрупат под краката ми в такова съзвучие. Тъжна мелодия. Мелодия на сбогуване… Голи клони, замръзнали, очакващи. Та нали есента е края. След края идва началото… Идва ли наистина?
Идва само зима. Дърветата копнеят за снежната си пелерина, за изящните си, топли дрехи. За зима копнея и аз. Още една зима, която да не свършва. Да се скрия на топло, на сигурно, у дома. Завинаги. О, нека е завинаги.
Тъжно синее Дунава, застинал сякаш в безсъзнание. Насочил поглед на Изток. Към ново начало ли? Огрян от есенно слънце през сиви облаци. Жълто-сиво. Пепеляво-жълто отражение. Усмихни ми се. О, моля те, мили Дунав, усмихни ми се. Усмихни ми се за всички нощни разходки, откраднати целувки, преглътнати сълзи, забравени мечти…. Ти всичко си видял. Усмихни ми се.
Няма ги вече зелените стари пейки. Сега са нови, по-хубави, но празни. Тъй празни. Без истории, без обич. Те какво са видели? Не са чували набързо промълвени тайни, не са усетили прегръдката на двама влюбени… Стоят си така – кафеви, но някак сиви. Но и те ще видят. И те ще чуят. И те ще усетят. Има време. Има време за нови истории. Има ли обаче кой да ги разкаже?
Ще има. Нови идват след нас. Нови души, търсещи себе си. Нови съдби, нови тайни, нови истории за разказване. Моля ви, не спирайте да разказвате приказки на Дунава, на пейките, на дърветата… Та те са така тъжни и самотни през зимата. А аз, аз ще събирам истории…
Залез в оранжево и жълто, розово-лилав, синкавосив. Винаги различен, винаги спиращ дъха. Симфония от цветове. Сякаш можеш да я чуеш. И ти можеш. Само й се усмихни, само послушай… Качи се на разкопките, усети аромата на Древен Рим, целуни залязващото слънце. Тихо. Не вдигай шум.
Чувам звън на китари. Нежни акорди. Усмихвам се. Заваля дъжд. Продължавам да вървя, стигам до края на парка, на запад, все на запад. На там отиват всички, но аз ще се върна. Обръщам на изток, следвам Дунава. Та той тече на изток. Вървим си двамата, шепнем си истории. Аз в моето зимно палто, той с приказките си… вървим. Танцуваме този есенен танц за сбогом.
Вятърът идва от изток. Разрошва ми косата. Блъска ме, удря ме. „Бягай обратно. На запад, на запад!” НЕ… Бягам на изток. Бягам по старите павета. Бягам по площада. Бягам под дъжда. И пея. Усмихвам се на библиотекта, на миризмата на книги. Сякаш с пръстите си ги усещам. Мирис на маслени бои. Звук от театрално представление. Театърът стои величествен. Стар, но магичен. Пазен от своя летящ кон. Дочо Михайлов ме гледа каменен и безмълвен. Но аз знам, че ми се усмихва. „Сбогом.”
Сбогом… Часовникът на галерията отброява. Спри, моля те. Спри… Въртя се в кръг. Последен поглед. Съзнанието ми обхожда всички улици, припомням си всички вълшебства, които се превърнаха в реалност. Вали, вали, вали. „Не плачи.” Но плача….
Колко е часът? Време за сбогуване… Мила моя Силистра, как да те прегърна, като си толкова необятно голяма. Изпълнена с красота, с музика, с тъга, с цветове, с картини, с живот… Да, живот има в тебе. Вдъхнат от усмивки. Някак точно навреме зазвучава „Есенна симфония” (на Панчо Владигеров) от галерията. Има концерт на пиано. Изложба на нови творби. О, каква магия. Пристъпвам към входа…
Първа крачка… и аз съм тук. Втора крачка… и аз обичах. Трета крачка… студено е. Четвърта крачка… Лягам на земята. В този дом на изкуство. Прегърната от магически случвания. Студено е, но на мен не ми е студено. Гори едно пламъче в сърцето ми. Завинаги, завинаги. Обичта в сърцето ми. Моят роден град. Мила моя Силистра.
Нека тихо да си постоим така. Притихнали и сгушени, на топло сред ухание на четки и бои. С обич… Нека си шепнем истории за последно. И обещавам, където и да отида, каквото и да ми се случи… винаги ще те нося в сърцето си. Мила моя Силистра, град изтъкан от мечти. Усмихвам се, защото ти не заслужаваш да бъдеш тъжна.

FB_baner_ese


Share This:

Comments

comments

3 коментара за “Силистра в сърцето на Даяна Мирославова Аджемова

  • ноември 22, 2016 в 10:00
    Permalink

    Много е хубаво

  • ноември 22, 2016 в 10:30
    Permalink

    Много е хубаво

  • септември 8, 2018 в 23:39
    Permalink

    Не само е много хубаво ,то е величественно за този мамък град,скътан в малкото сърчице на едно прекрасно момиче ,което в моите очи е още дете,но с невроятни усещания за всичко прерасно около него.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

WP Facebook Auto Publish Powered By : XYZScripts.com