Мирела Костадинова: Алеко изпраща с цигулка първото си любовно послание


Тази публикация е прочетена 475 пъти!

В сумрака на есенните вечери, нежни звуци на цигулка се носят над малка габровска уличка.

След като привърши уроците, Алеко взема цигулката и музиката на Верди оживява. Отсреща, зад полуспуснатото белоснежно перде, закачливо се мярка една малка черноока хубавица. Уж прави нещо, а често поглежда към Алековия прозорец.

Само една тясна калдъръмена уличка разделя двете къщи. Хубавото момиче се казва Ганка Иванова Доскова. По-късно Алеко ще ѝ пише писма, бележки със стихотворения. Ганка крие получените писма под плочите на покрива, за да не узнае никой за тази тайна любов. Но честото ходене на тавана не остава незабелязано от домашните ѝ. Баща ѝ, бай Иван, разбира за „прегрешенията“ на малкото си момиче и се замисля да я тъкми за жена на Иван Мъдрето. Какво точно е станало с двамата толкова млади влюбени – Алеко и Ганка, не е ясно. Знае се само, че след Освобождението в Габрово идва от Влашко един богат и наперен търговец на кожи – Димитър Пинтев – братовчед на д-р Василияди. Идва да си търси булка. Калугерките от Девическия манастир му препоръчват Досковата дъщеря. За три дена вдигат сватба.

Годината, в която Алеко отива в Габрово, е 1874 – 1 август. Идеята за учението е на чичо му. Търговец, който доставял уреди за кабинетите на Априловската гимназия, близък на Раковски. Алеко пристига с майка си Тинка Хаджииванова и сестра си Елена. Записан е под номер 48 в известното училище. От списък, запазен в същото школо, се вижда, че е заплатил 104 гроша „право на постъпване“ или училищна такса. Двете грижовни и много обичани от него жени – майка му и сестра му, го настаняват в къщата на Петър Ковачев, на „Априловска“ №10, до калугерската фурна, срещу Априловската гимназия.

С него пропътувала и любимата му цигулка, купена от Букурещ от баща му – търговец, културен и родолюбив българин. През втората учебна година той я държи все по-уверено и това най-вероятно му дава кураж да изпрати с нея първото си любовно послание.Не е известно дали му е помогнала да сподели чувствата си към една друга чаровница. Наскоро след пристигането на Алеко, в Габрово от Свищов отива русокосата Адриана. С нея биографите свързват първите му истински сърдечни вълнения. Знае се обаче, че заедно с цигулката отнася и нейния образ в Русия, в град Николаев, където продължава гимназиалното си образование (после и висшето юредическо). Алеко винаги питал и разпитвал дошлите българи в Николаев за нея. А тя вече е била омъжена. Пазел снимката, която тя подарила на сестра му Елена, до края на живота си.

Алековите биографи също твърдят, че бягството му от жените по-късно идва от дълбокото огорчение, свързано с младата и красива Адриана, която оставя тъга и мъка в сърцето на Щастливеца.

По времето, когато Алеко отива в Габрово, в Априловската гимназия да изучава науките, идват още няколко свищовски момчета. Това става по препоръка на художника Христо Цокев, който по това време (1874-1875) изписва иконостаса на църквата „Св. Св. Кирил и Методий“ в Свищов.

В габровското училище Алеко прекарва две учебни години. Учител му е небезизвестният Илия Христович, който прави прави редица учебни реформи, организира сказки, пише статии във вестници и списание „Възкресник“. Той превежда „Ревизор“ от Гогол и басни от Крилов. Пише комедията „Килия“ и я представя на сцена след Освобождението. Има пиеси, стихотворения и басни, запазени и до днес. Под негово влияние бъдещия класик написва първите си стихове.

Слабичкото синеоко момче с „къдрава коса, завита на колелца“, не си помисля тогава, че някога ще създаде един от най-колоритните образи в българската литература. Бай Ганьо и неговият келепирец дори не са му се присънвали тогава.

В габровското училище Алеко прави и първата си карикатура – в часа на учителя Андрея Манолов, строг и взискателен, а и вероятно с лек говорен недостатък. Алеко го нарисувал с юмрук над главата до един ученик. Отдолу написал „Болваи с болваи“, един от дежурните изрази на Манолов (означава „Будали с будали“ – б. а.). Даскалът намерил карикатурата в Георги Бръчков и добре го поступал, повтаряйки назидателно „Болваи с болваи“. Класът се разсмял гръмко. След часа Алеко попитал пострадалия:

– Тежък ли беше юмрукът?

– Бъди благодарен, че не казах кой нарисува Манолов…

– Е, защо да ядем бой и двама за една и съща работа – незлобливо и със смях му отвърнал авторът на карикатурата.

Друга история, запазена във времето, разказва как един ден в гимназията пристигнал с няколко четници Цанко Дюстабанов. Алеко слушал в захлас и с възхищение думите му, защото войводата покорявал със своята култура, пламенност и родолюбие. Само дни деляли България от Априлското въстание. Затова си спомнят по-късно съучениците на Алеко – Димитър Благоев, Васил Гребенаров, Никола Начов – тогава в четвърти клас. Начев помни Алеко със сини панталони и с хубаво фесче, „което по тогавашна мода често туряше на затоплен металически калъп в близкия до гимназията дюкян“.

Престоят на Алеко Константинов в Габрово е до 11 май 1876 г. По това време пристига Фазлъ паша, настанява аскера си в гимназията и я превръща в казарма. По-късно Алеко ще напише във фейлетона си „Що значи народът ликува“, в който изобличава Фердинандовите тържества по случай кръщаването на сина му Борис и прави съпоставка, връщайки се назад в годините.

„В това време върху верандата на градския съвет военната музика будеше нощта с един стар, много стар турски марш… И звуковете на този марш ме пренасяха в епохата, когато Фазлъ паша под звуците на музиката пиеше, обкръжен от раболепните чорбаджии, мастиката си и се наслаждаваше от висящите трупове на избесените нещастници“.

В Габрово бъдещият класик не само преживява първите си любови, но и в него се пробужда любовта към планината, която гостоприемно го посреща заедно с майка му и сестра му през горещите летни дни на 1875 г. Семейството обича да посещава Соколския манастир. Известно е, че Алеко по-късно става основоположник на българския туризъм.

Нарекли го Щастливеца. Само щастлив човек може толкова неподправено и искрено да се радва както на Ниагара, така и на старопланинските гори.

Жалко, че такава изключителна и надарена личност живее само 34 години. За този кратък човешки живот работи като прокурор и кандидатства за доцентура по право в Юридическия факултет на Софийски университет, но въпреки написания труд това не се случва. Става юрисконсулт в Софийския общински съвет, прекъсват бързо службата му.

Преживява тежки семейни нещастия – за кратко време умират баща му, майка му и трите му сестри. След смъртта им той завещава къщата в град Свищов на общината. Условието му е само едно – да се постави бюст на император Александър II на видно място в чест на престоя му в този дом. Завещанието му е изпълнено и днес, ако посетите къщата-музей „Алеко Константинов“ в Свищов, ще ви посрещне ликът на Царя Освободител. Там е и сърцето на Алеко, пробито от куршума-убиец. Поставено е в стъкленица.

През 1877 г., когато руските войски преминават Дунав, руският император Александър II отива няколко пъти в Свищов. На 5 юли същата година той е посрещнат с почести в къщата на Иваница хаджи Константинов. От балкона на родната си къща, рамо до рамо със самия император, четиринадесетгодишният Алеко наблюдава преминаването на руските полкове от Румъния на българска земя. В тия дни на възторг момчето е удостоено с голяма чест. Назначен е за писар в канцеларията на свищовския губернатор Найден Геров. При него вече работи Иван Вазов. Този спомен оставя дълбока следа в Алеко и го разчувства особено, когато загубва всичките си близки.

Впечатляващо още от юношеските му години е, че седемнадесетгодишен превежда „Отело“ от Шекспир.

Пътешества и през 1889 г. посещава изложението в Париж, после в Прага и стига до Новия свят, както наричали съвременниците му Америка.

До Чикаго Щастливеца е придружен от д-р Радославов, лекар в Русенската болница, и Филарет Голованов, украинец по произход, който финансово помага на големия ни писател. Голованов дава пари на Алеко в заем, за да посети Америка и да се роди изпод перото му пътеписът „До Чикаго и назад“, отпечатан в сп. „Български преглед“ в края на 1893 г.

Истина е, че безпаричието преследва Алеко Константинов през цялата му работа върху „Бай Ганьо“, но и преди това. Първо текстът се печата на части в сп. „Мисъл“ през 1894 г. и 1895 г. Издаден е в отделна книга през 1895. До редактора д-р Кръстев Алеко пише: „Досега си ми дал 300 или 200, не помня, направи справка и бъди тъй добър да ми внесеш остатъка, защото съм окончателно осиромашал. Ти вярваш ли, че снощи нямах пари за ядене!“.

За първото издание на „Бай Ганьо“ Алеко Константинов не получава и пара, защото издателят му фалира. При второто издание през 1917 г. той не е между живите… Но сам е казал: „Един писател цял живот може да гладува и пак да се чувства цар“.


Share This:

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

WP Facebook Auto Publish Powered By : XYZScripts.com