Есе „Силистра и младите хора“ от Росина Илиева Георгиева


Тази публикация е прочетена 2972 пъти!

Октомври. Лицето на Земята бе покрито с жълтите лунички на есента. Тук-таме се отличаваше и червен оттенък тъй, че можеше да бъде взет за знак на свенливост. Наоколо все още се намираха зелени тревички, които издаваха някогашния цвят на очите на остарялата вече Земя. Напоследъктя явно се променяше; бе влажна и студена. Над очите и се издигаха като клепкиняколко липи, сплели клони над малката пътечка, водеща до вкъщи. Напомняха ми на ръце, чиито пръсти се сключваха в опит да запазят тлеещо огънче от вятъра…
Освен, че бе променила окраските си, моята Силистра си бе същата. Всичко беше точно както го оставих. Очевидно някой се грижеше доста добре за нея. При сбогуването ни към края на лятото, бях напълно готова да я пусна да живее без мен. Дори, признавам, бях изхабила доста енергия да мрънкам и да се оплаквам колко непоносимо ми е вече в „тоя тъп град“.
Да речем, че в събота нямаше къде да преснимам формулите си по математика. Бях забравила предишните няколко седмици, а ми трябваха за следващия ден. Тогава ми беше виновна, разбира се,управата, задето не стимулира малкия частен бизнес с копирни услуги!
Случваше севечер да се разхождам,хипотетично непрочела десетките предупреждения, разлепени из града. Предупреждения относно противопаразитно пръскане с отрова.В такива ситуации словесната ми находчивост раждаше изрази като: „Егатидебилното място, честно!“
Понякога и някой продавач-консултант в местен магазин за дрехи ме изгледаше с погледа на куче динго. Просто решавах да бъда щадяща към личните си финанси, след като съм го помолила да разгъне всичко. Тогава се възмущавах как това не би се случило в по-конкурентен град.Всъщност целият ми речников състав се състоеше от възможните вариации на три прости изречения: „Кога ще се махна от тук?“, „Ох, ама писна ми вече!“ и „Това е нелепо.“
Изживях вероятно най-прекрасното и свободно лято от живота си в мрънкане как искам да свърши вече, а времето, в което не се оплаквах, просто не прекарвах в Силистра. Копнеех за есента. Моята година започва през септември.
Септември…Дойде ли двадесет и шестото число на деветия месец, аз обръщам поредното листче на календара и започвам да градя всичко от начало. Този път се наложи прекалено буквално да го направя.Трябваше да заминаточно вечерта след рождения си ден. Все пак празнувах – видях се с най-близката си приятелка, ядохме любимите ни талиатели „Белла“ в заведение„Мерси“. Разходихме се в парка. Заваля.
Беше точно като в деня на запознанството ни преди тринадесет години, които изпълнихме заедно с мечти и планове за „когато пораснем“. Живеем на една къща разстояние. Заедно видяхме как десетки липи изплакват листата си всяка есен, за да ги заменят със зеленооко обаяние отново през март. Заедно негодувахме от онова, което ни „отнемаше“ малкият свят и заедно четяхме, защото копнеехме да срещнем големия. Заедно духнахме много свещички и оправихме към Вселената дори повече желания. Само в последния ни септемврийско-силистренски следобед бяхме тихи. Мълчаливо минахме по улиците, които познавахме по-добре от вените, захранващи сърцата ни. Оставихме по едно сухо есенно листенце на всяка пейка, чиито основи бяха пропити със среднощните ни разговори. Държахме се под ръка по навик, защото едната винаги се спъваше, а другата трябваше да я хване. Прибрахме се заедно до вкъщи запоследно и дори не го осъзнахме.
Вечерта трябваше да пътувам. Цялата ми стая беше запълнена с кашони с надписи „чупливо“ и с куфари, грижливо подредени с най-новите ми придобивки. Тоалетното шкафче за пръв път не бе бъркотия, тъй като всичките кутийки бяха приготвени „за София“. Плюшеното мече на леглото ми стоеше невъобразимо самотно и тъжно, защото нямах време вече да го гушкам. Рафтовете с учебниците ми бяха пусти, бях ги освободила за ново знание. И сред тази препълнена с куфари, кашони и чували празна стая стоях аз, тъкмо толкова преливаща от емоции и празна.
Погледнах снимките, които с огромно желание бях окачила на стената преди година. В онзи момент се чудех защо съм го направила, вече щяха да бъдат излишни. Огледах добре и корковата дъска, говореща на езика на спомените. Имаше листче с дума, присвоена от учителката ми по английски; бадж от летен лагер, на който съм срещнала едни от най-ценните за мене хора; разписанието на часовете в гимназията, което и до днес не съм забравила. Под дъската на купчинка стояха книгите, купени с първите изкарани собствени пари…
Не ли странно колко много може да означава една стая. Една простичка стая, която е пропита с целия ти живот. С всяка сълза, с всеки страх, с всяка усмивка, с всяко влюбване, всяко желание, което някога си изпитал. И когато нещо толкова простичко като една стая, бъде неволно отскубнато от сърцето ти, се чувстваш празен. Гади ти се, сякаш нещо отвътре се бунтува; дланите ти се потят, а кръвообращението ти не следва обичайния си ритъм. Нямаш идея как да се излекуваш, само искаш да си върнеш онова, което липсва. Да го поставиш на мястото му и то да се слее отново със сърцето ти. Това желание е да се върнеш вкъщи.
Заради това желаниесе озовах вкъщи през октомври. Както споменах, освен, че бе променила окраските си, моята Силистра си бе същата. Всичко беше, както го оставих. Наминах само, за да видя как се справя без мене. Наминах просто ей така, за ден, нямах време за повече. Автобусът ми за връщане в Софиябе в 00:00ч., отново пътувах през нощта, както когато заминавах за пръв път.
За щастие някой се грижи доста добре за силистренското ми старо-вечно „вкъщи“. Там всеки ъгъл е изпълнен с енергия. Там тишината лекува.Там винаги успявам да си спомня коя съм. Там зная и коя искам да бъда. Вкъщи всяка врата отваря стая, в която живеят отдавнашни уроци. А неделните вечери са просто скучно-прекрасни: с китарата на татко и неговите мелодии по текстове на Дамянов или в леглото на мама, и моите крака, стоплени у нейните…
Ноември. Чакам следващото си прибиране.Излизам на софийския булевард. Вечер е, а наоколо е необичайно и невъзмутимо светло. Шумът от преминаващите коли звучи като крясъците на десетки призраци. Те сякаш са се хванали за ръце и танцуват ритуално някъде ниско над земята, оставяйки в замая случайните минувачи. Разни пешеходци пъплят по тротоарите, заобикаляйки се един друг, като мравки сред купчинка от трохи. А въздухът белее, видим е, сякаш е изгубил всичката си лекота. Студено е. Няма ги ония пръсти, сключени в опит да запазят тлеещото огънче от ноемврийския вятър…

 


Share This:

Comments

comments

One thought on “Есе „Силистра и младите хора“ от Росина Илиева Георгиева

  • ноември 27, 2017 at 23:57
    Permalink

    Велико!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *