Есе „Силистра и младите хора“ от Габриел Йорданов Стоянов


Тази публикация е прочетена 1100 пъти!

Вървя по тихите улички на града, а звездите осветяват пътя ми. Луната ме следва и като чели ми подава ръка. Сенки се преплитат в сумрака и изплува образа на непозната възрастна жена. Тя тихо разказва за своето минало- труден живот в недоимък, за мечтата си да ходи на училище, за желанието да отиде в големия град. Сълзи тихо се стичат по набръчканото й лице, силно стиска ръцете си, опитвайки да се загърне с овехтялото си палто.
Дааа, възрастната жена има необходимост просто някой да я изслуша. Чува се крясък от птица. Дърветата тихо потрепват с клони, шум на листа.
Наслаждавам се на тишината около мен и тихия говор на жената. Мислите ми препускат лудо, сякаш стадо коне тича по равните ливади на Добруджа. Мисля за тежината от миналото и за надеждата в бъдещето. Мисля за спокойствието на възрастната жена и неспокойството в мен, за нейната тъга по миналото и моите мечти за бъдещето. Мисля за преплитането между минало и настояще, млади хора и възрастни, на деня с нощта.
Впечатляващо отвъд думи, отвъд преживявания, отвъд ценности. Младостта препуска, губи търпение и създава мечти. Клоните на дървото силно се разклащат, птицата отлита с вик и силно разперени криле.
Продължавам да вървя. Минавам покрай Дорусторумските разкопки. Изкачвам се по тях и наблюдавам река Дунав. Сенките си играят в водата. Звездите се отразяват като точици и луната усмихнато ме следва.
В далечината се чува шумна компания. Силни младежки гласове и смях. Приятелство, посока, общ път…
Мисля за непозната, за младите хора, за селото и града, за миналото и бъдещето…мисля за себе си. Поглед отправен в далечината, широко отворени ръце, разкопчано яке. Аз мечтая и мечтите ми се простират извън пределите на страната. Та аз днес съм гражданин на света.
Вървя и минавам покрай лъскави витрини, офиси на телекомуникационни компании и красиви бизнес сгради. Това е настоящето в моя град. Град със славно минало и забързани хора. Изкачвам многобройните стъпала към крепостта Меджиди табия. Лек полъх ме побутва в усилието ми нагоре. Дърветата са притихнали, звездите ми намигат, а луната е сякаш усмихната. Обръщам поглед на север и наблюдавам светлините на града. Усещам свобода, усещам порив, усещам спокойствие. Чувствам се като птица, която смирено наблюдава хода на забързаните и шумни млади хора, с възможност да разпери криле и порив да покори света. Тук и сега го има, имам желанието да доизграждам моста между минало и бъдеще. Чувствам се уверен и стъпвам смело, затова, че срещнах и опита и старостта. Мога да разперя крила, защото в мен е младостта. Искам да обиколя, да видя, да преживея и спокоен да се завърна, там, където ме чакат, където са моите корени.
Оглеждам се в тъмното, но птицата вече я няма. Звездите светят ярко, скоро ще се скрият. Луната дяволито ми намига и преминава нататък, вероятно за да подаде ръка някому. Аз продължавам напред по улиците на моя град и усещам сигурност и гордост. Величествено ме ограждат дърветата около мен, а листата тихо шептят. С настъпването на деня, изчезва образа на непознатата възрастна и няма тъга. Сега е светло, младо и неспирно?

 


Share This:

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *