Духът на Силистра: Старите кръчми /Част 5-та/ и омайващото слово


Тази публикация е прочетена 4626 пъти!

Сайтът „Уеб Силистра“ продължава поредицата за знакови личности, институции, сгради, улици, събития, заведения и др., останали в историята на Силистра.
Тази поредица е под общото мото „Духът на Силистра“ и се поддържа от Марин Минев-Джона.

***

Старите кръчми на Силистра, дето вече ги няма – част V

На снимката -Оркестърът на ресторант “България” със Стоянка Войнова

Както и днес, така и преди години Силистра се е славела с многобройните си кръчми, които предлагали вкусотии и евтини специалитети. Независимо от отруденото си ежедневие, търговците и еснафите от многобройните дюкяни не пропускали възможността сутрин да се съберат на моабет и да сръбнат по едно „кааве”. Като във всеки град по онова време, и силистренци обичали да си общуват, да си ходят на гости или да се събират в местните кафенета, бирарии, бюфети и сладкарници. Така се опознавали по-добре, а и животът им минавал по-леко.
В началото на миналия век в Силистра се забелязвала голяма концентрация на кръчми около пазара. Там мястото било много оживено и по време на пазарен ден хората не можели да се разминат по тесните улици. Най известна кръчма е била тая на Калчишков. Намирала се е на мястото на Търговския комплекс „ ПАКО”, срещу входа на пазара. Тя се прочула с хубавите кебапчета и кюфтета, приготвени на скара от дървени въглища и била предпочитана от младите, защото там можели да потънцуват под съпровод на жива музика. Разбира се всеки квартал си имал своите кръчми. На мястото на сладкарница „Пчелата” / до Профсъюзите / се намирала кръчмата „ Двете петлета”. Там клиентите са се отбивали заради хубавата домашна кайсиева ракийка и хубавото червено вино. Специалитетът на заведението са били пилешките дреболии – дробчета, воденички, сърца, трътки – прекрасно леко мезе за виното. Точно срещу нея, на мястото на бизнесцентъра, пък се е намирала култовата кръчма за времето си „ Двете братлета”. Там двамата братя, Петър и Камен Каравасилеви гевезели своите редовни клиенти с рибни деликатеси. Рибената чорба там е била най-вкусна в целия град. Отделно се предлагали рибени специалитети от всички видове риби плуващи в Дунава, приготвяни от по-големия брат Петър / Петриката /. Друга култова кръчма е беше „Червено знаме”. Там отсядаха каруцари, теляци, тенекеджии – хора от работническата класа на Силистра. Тук се сервираха много дреболии : агнешки чревца, шкембе, свински крака и уши, пача. Специалитет на заведението бе телешка глава увита в шкембе на пещ. На особенна почит тук беше шкембе чорбата с много чесън. Масите бяха без покривки, лелките забърсваха с един парцал трохите и мазните капки, а в центъра на масата се мъдреше панерче за хляб, а до салфетки тук цивилизацията все още не беше стигнала. А цената на чорбата бе , колкото половина цена на сегашен градски автобусен билет. Зад кръчмата е имало и хан, където отсядали и преспивали пристигналите селяни от съседните села. Друга известна кръчма за времето си е била „Сам дойдох”. Намирала се е до хотел „Данубе”, в центъра на Силистра. Тук собствениците държали акордеони, китари, дайрета, с които клиентите са се веселили.
След Девети септември 1944 година, някои от гореупоменатите кръчми затвориха врати. В центъра функционираха ресторантите „ Златна Добруджа”, „ Дунав” / в Дунавската градина, на негово място сега е хотел-ресторант „Дръстър„ / , а по-късно и „ България” . Тези три ресторанта са се славеха като по-луксозни и си позволяваха жива музика – с оркестър и певица. Най-предпочитаният ресторант, в средата на миналия век, е бил този , където е пеела певицата Стоянка Войнова. Към края на 60-те години на миналия век, врати отвори и заведението „Бразилия” / на местото на Кооперативна банка, в центъра/. Беше нещо ново и модерно за нашия град. В кафе Бразилия се сервираше всичко, с изключение на топла храна. Само сандвичи. Тук пихме първите коктейли на млечна основа, смучехме през сламките и ушите ни пращаха. А тогава сламките бяха истински – от слама, не като сега от пласмаса. В кафето имаше и джубокс – музикална кутия. Пускаш 20 стотинки и си избраш 5 мелодии. Вътре имаше над 100 грамофонни малки плочи. Имаше даже една плоча с народна музика. Джубокса още стои в театъра, само че сега като реквизит. Пред нея си определяха срещи млади и стари. Друго си е да кажеш : „ Ще те чакам пред „Бразилия”!
В началото на 70-те години отвори врати и Клуба на културните дейци. Намираше се в мазето, под Художествената галерия и входа му бе отзад, в двора. Много подигравки и злъч са се изливали върху това заведение и хората в него. Разбира се както навсякъде имаше и завистници и бездарници, и мижитурки , и доносници. Но имаше и умни и талантливи хора, до които ти се иска тихо да седнеш, да слушаш какво говорят и да се опитваш да запомниш. Аз научих и видях много от такива хора. Тях ги обединяваше не само махмурлукът, но и непревзетият поглед към живота и малките удоволствия. А също и вечното безпаричие. Често тук цели компании се търсеха, губеха и намираха, за да се изгубят пак.
Ресторант „ Златното пиле” бе до „Златна Добруджа”. Идеята бе там да се сервират само пилешки специалитети за храна. Порцията бе половин бройлер с гарнитура пържени картофки, и една ароматизирана кърпичка да си избършеш ръцете. Това беше вече лукс. Но явно не потръгна работата и той се обърна в обикновен ресторант – със чорбите, скарата, готвено и мезета. Заприлича на механа. По-късно го затвориха и след време на негово място се появи кафе-аперитив „ Чарли”. Едно кафене с по-съвременно звучене за времето си и с лятна градина. Сервираха се коктейли, аперитиви и музиката беше западна и българска. Защото тогава имаше такъв закон: в заведенията музиката да е 50% българска и 50 % западна. А пък как ги изчисляваха инспекторите, един Господ знае. Малко по-надолу, на мястото на банка „Алианс” бе „Снекбара” / „Шнека” /. Едно много яко заведение с голяма лятна тераса , на две нива, пред него. Тук освен традиционните аперитиви, за първи път за града ни можеше да си поръчаш пица и спагети. Градът започна да добива европейски вид, поне откъм специалитетите, сервирани в някои от питейните заведения.
На мястото на ОББ , в центъра на Силистра, имаше кафе – сладкарница. Има една интересна случка с един софиянец, командирован в града ни. Влязал той и си поръчал кока – кола. Барманката, малко мустаклийка, го изгледала намръщено и отвърнало троснато : „ Ние тук алкохол не сервираме !”. Откъде да знае милата, че колата е безалкохолно питие. Друг случай има с двама чичовци от село, които си поръчали по една паста. Обаче единият му станало мнаго сладко , и извадил една глава чесън от дисагите, и си доял пастата с няколко скилидки.
Разказах Ви за малка част от кръчмите от миналото в нашия град, такива каквито ги помня и местата, на които аз и моите приятели сме били. За местата, където можеш да спреш, да запалиш цигара, често една за няколко човека, от рода на „ Дай да си дръпна „ и да обсъдиш вчерашния или бъдещ футболен мач на „Доростол” – чето.
Марин МИНЕВ

***

Школата на омайващото слово е само спомен

Горе: Райна Боянова, Емил Великов, Емилия Пенева. Седнали: Евгения Петкова, Марияна Ковачева и Румяна Гидолова
Горе: Райна Боянова, Емил Великов, Емилия Пенева. Седнали: Евгения Петкова, Марияна Ковачева и Румяна Гидолова

МАРИАНА КОВАЧЕВА / 1914 – 1995 /

Имаше такава школа, в която децата моделираха от звучното слово спектакли. Там за първи път вземаха в ръце микрофона, заставаха с лице срещу публиката, изтръпваха от топлината на прожекторите, преодоляваха смущението, а после пленяваха публиката с омайващото си слово.
Школата по художествено слово на Мариана Ковачева дълги години оформяше тематично всяко тържество. Имаше я. Сега я няма. И досега не се е намерил достоен продължител на това полезно дело, дало много кадри на града и страната.
Мариана Ковачева е родена на 14. 06. 1914 година в град Варна. Там завършва гимназия, а после едногодишен курс за драматични артисти. Като актриса е работила в театрите на Русе и Шумен. В Русе се запознава с адвоката Александър Ковачев. Омъжва се за него и пристига завинаги в Силистра. В силистренския театър съвсем малко. Напуска по собствено съображение. Замества сцената с работата в школата по художествено слово. „ Тук децата идваха да изучават художественото слово и изразително четене. Имах голям успех. Създадох добри кадри. С професионализма си се открояваха Румяна Гидолова, Грациела Яйчарова, Ани Иванова, Димитър Атанасов, Жеко Иванов и много други, чиито имена е невъзможно да изброя”, е споделяла Ковачева с подчертана любов.
Много работа е полагала актрисата, учителката по художествено слово, докато научи малкото дете да говори правилно, да рецитира художествено, да преодолява стреса и овладее театралното поведение на сцената. По-старите поколения знаят, че в града не минаваше празник, общоградско тържество, творческа среща, тематичен спектакъл, фестивал, национален конкурс, без участието на кръжока по художествено слово на леля Мариана, както любезна я наричаха нейните възпитаници. Най-добрите от тях винаги се завръщаха от националните конкурси с високи награди. Репертоарът бе въздействащ и силно впечетляващ. Композициите и бяха тематично подбрани, поради което оставяха трайни естетически преживявания у слушателите.
Мариана Ковачева се изявяваше и като поетеса :
„…. И само земята безспирно се върти,
ако спре, всичко ще свърши ….”
Като молба прозвучават думите и в „ Свечеряване”. Има малка прилика между човешкия живот и земното въртене. По – скоро животът е нишка, която се навива, опъва, изтънява до скъсване и всичко свършва. Умира физическото тяло, остава духът, спомените, делата, впечетленията от човека. И колкото техният брой, тяхното качество са на висота, толкова признателността и споменът са по-трайни. Затова човекът се стреми да остави нещо хубаво, полезно и добро през своя живот на идните поколения.
„ На пламък от спомени топля ръце” – споделяше с болка усамотяващата Мариана Ковачева. Изнизали се бяха годините на активно творческа дейност, на себераздаване, на авторитетно горене. Бе дошъл часът на спомените, на бленуваната, на очакваната признателност, на жаждата за човешка близост. Онова, което Мариана Ковачева е оставила в Силистра, не може да не се оцени по достойнство. И все пак остава нещо, което везната на времето не може да улови. Как да се измерят усилията, положени при оформянето на личността. Колко труд, търпение, индивидуален подход са необходими, за да може от малкото дете да израстне рецитатор, актьор, човек. Мариана Ковачева е от творчите, които оставиха трайна следа в културния живот на Силистра.Болката и радостта от нейния труд не може да се заличи.
Отлитат годините. Менят се оценките и отношението към личностите, особено сега към дейците на културата. И това ще се изживее. Нямя да е далеч времето, когато хората ще се убедят, че пари, хляб, политика няма да са достатъчни за личността.
Мариана Ковачева почина на 10 април 1995 година.

 


Share This:

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

WP Facebook Auto Publish Powered By : XYZScripts.com