Духът на Силистра: Легендарната кръчма “Червено знаме” /КАРМАЗЪ БАЙРАК/


Тази публикация е прочетена 3394 пъти!

Сайтът Уеб Силистра продължава с поредицата от спомени на Марин Минев-Джона за знакови заведения, институции и личности, останали в историята на града под общото мото “Духът на Силистра”.

***

Духът на Силистра: Легендарната кръчма “Червено знаме” /КАРМАЗЪ БАЙРАК/

Марин МИНЕВ

„Днес истински цигански цигани няма”, се пее в един романс. Същото е и с кръчмите. Златните години за кръчмите в нашия град Деню Фарфарата смята за 60-те и 70-те години на миналия век. Една от култовите със статут на легенда е незабравимата „Червено знаме” /На снимката горе/. Намирала се е на Старата автогара – срещу сегашната пицария „Стоп” и бирария „Олимп”.
Тя имаше индивидуален аромат. В нея ходеха каруцари, теляци, строители, но също и хора, които си падаха по карантийките и деликатесите. Там отсядаха сериозните пиячи. Професионалистите. Днес такива няма.
В “Червено знаме” имаше всичко, за да е щастлив човек. Пълни вани със студена бира, кебапчета, кюфтета и шкембе чорба с много чесън. „На клиента не трябва да се досажда. Сменяш пепелника и се оттегляш”, коментираше Джиката, келнер с най-голям стаж в „Червено знаме”.Сервитьорите бяха обикновенно мъже, но си спомням за една млада келнерка, която събираше погледите в кръчмата. Боже, какви очи имаше! Зелени. Погледът и можеше да разтопи пита кашкавал от 5 метра! А като вървеше между масите гърдите й се мятаха като Никулденски шарани… Въпреки че на такива професионалисти пиячи като Пармака, Паганини и Патлака тя въобще не им правеше впечетление. Те си гледаха пиячката на масата.
Патлака бе много добър футболист в „Доростол”, но пиенето и местните леки жени му провалиха кариерата. Скачаше от чаша на чаша и от жена на жена. А тоя образ, Паганини, обикаляше заведенията в града ни и заставаше до някоя маса с клиенти и имитираше така виртуозно свиренето на цигулка с ръце. Притваряше очи и мърдаше устни също като великия цигулар Николо Паганини! За една чаша вино или една цигара. Крайната му спирка бе „Червено знаме”, но там не му се връзваха на тоя номер. Пармака бе стигнал дъното на алкохолната зависимост. Тя го бе завладяла изцяло. Поглеждаш му носа и се успокояваш за здравето си. Огромна камба, патладжан между очите, който непрекъснато расте. С топъл, морав цвят… Веднъж на излизане от кръчмата Пармака го ухапало някакво куче и го инжектирали против бяс, а кучето го настанили в изтрезвителното с алкохолно отравяне и опасност за живота, шегуваха се ногивите познати. Бегло си спомням и за една чистачка, която помагаше понякога и в кухнята.
На фона на тия зевзеци се открояваше масата на интелектуалните пиячи. Тя бе негласно запазена за тях. На нея никой не смееше да седне. Това бяха домнул /господин/ Бочев – учител, Константинов /Бастуна/ – и той учител, и Цецо Мухата- зъболекар. Това бяха известни хора в града ни, които по една или друга причина станаха страстни любители на алкохола. И те професионалисти! Домнул Бочев бе един деликатен бохем. Той, който никога не е бил чуван да използва изрази за приветстване на ближния от рода на „Здравей” и „Добър ден”, бе с най-дълъг стаж по кръчмите в града. Имаше собствена философия за алкохола: „Дрождите се хранят от гроздовата захар, а в знак на учтивост произвеждат алкохол”. Не беше от тия, които стават рано, понеже не беше от онези, които си лягат рано. „Пия, за да отделя душата от тялото си”, казваше Цецо Мухата. И той философ. Постоянно се потеше и вадеше носна кърпа да се бърше. Но тя бе толкова мръсна, че не можеше да се разбере той ли се избърса в нея или тя се изчисти в него. Най-мълчалив на масата беше Бастуна. С възрастта си ставаше все по-затворен. Трудно допускаше чужди хора до себе си.Приличаше на старите селски порти. Не се отварят лесно – първо трябва да им разбереш хитрината и тогава те гостоприемно ще се разторят. Иначе, можеш да блъскаш колкото си искаш. Това сигурно е инстинкт за самосъхранение. „Когато съм пиян, хората не могат да ме понасят, а трезвен ли съм – аз не мога да ги търпя”, философски разсъждаваше той. Най-шумен в „Червено знаме” бе Деню Фарфарата. Той говореше на висок глас и много бързо и не му се разбираше какво иска каже. Още с влизането си в кръчмата, на вратата, извикваше на Жоро Куция дявол: „Барман, налей една мастика, че съм пресъхнал като дърта цица”. И с първия гълток Фарфарата вземаше в свои ръце разговора в компанията. Той разбираше от всичко – политика, спорт, жени… И тръгват едни лакардии. Само гледай и слушай. Всяка маса си имаше свой свят. Тук нещо започва и нещо продължава. До късна доба. И на другия ден отново. Отново и отново, до 1994 година когато тази легендарна кръчма бе съборена.
И сега, когато минавам покрай мястото на „Червено знаме” и притворя очи, чувам гласовете на Деню Фарфарата, домнул Бочев, Бастуна, Цецо Мухата, Жоро Куция дявол и леко ми замирисва на мастика, мента… и още нещо.
Няма го вече аромата на старите кръчми! Нямааааа…


Share This:

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

WP Facebook Auto Publish Powered By : XYZScripts.com