Да си спомним за Светослав Минков, бащата на модерната българска фантастика


Тази публикация е прочетена 338 пъти!

Светослав Константинов Минков е български писател и преводач. Роден е през 1902 г. в Радомир в семейството на подполковник Константин Минков и съпругата му Иванка Бенчева. Той е последното 4-то дете на своите родители.
Завършил е финансово дело. Считан е за „баща“ на модерната българска фантастика. Журналист с дългогодишна практика, работил е и като коректор, редактор, главен редактор, библиотекар, книговодител. Превежда Андерсеновите приказки, романите на Густав Майринк „Голем“ и „Белият доминиканец“, „Хиляда и една нощ“, „Приказки на Шехеразада” и др.
Светослав Минков e автор на произведения в жанровете диаболизъм, научна фантастика и сатирична фантастика, журналист с дългогодишна практика, коректор, редактор, библиотекар и книговодител.
Заедно с Владимир Полянов основава първото в света издателство, специализирано за фантастика – издателство „Аргус“.
В диаболичната, и особено в научната си фантастика Светослав Минков се прочува като майстор на гротескното, на изтънчената интелектуална подигравка и на бодливата сатира. Типичен пример е героинята от разказа му „Дамата с рентгеновите очи“ Мими Тромпеева, която след като се сдобива с рентгенов поглед, забелязва, че „някои хора, предимно от хайлайфа, нямат никакъв мозък в главите си“.
Другаде, особено в приказките си за деца, Светослав Минков се показва като самотен и тъжен, но мъдър и човечен автор.
Работил е и в българската легация в Токио. Сред многобройните му заглавия са сборниците „Синята хризантема“ (първата родна фантастична книга), „Игра на сенките“, „Къщата при последния фенер“, „Автомати“, „Дамата с рентгеновите очи“, романът „Сърцето в картонената кутия’“, написан в съавторство с Константин Константинов. В периода 1925-1927 г. е член на литературния кръг „Стрелец“.
За него литературният историк Симеон Султанов пише: “Той беше и си остана един самотник в българската литература. Един писател без следовници. Нямаше учители в нашата проза, нямаше и ученици. Приличаше на малък екзотичен остров сред националното литературно море. Без него българската проза би загубила нещо много неповторимо и оригинално — „ярка боя“, — но с него тя не придоби една голяма следвана традиция. Неговото изкуство винаги е било уважавано, но никога не е било популярно. Имаше повече почитатели и по-малко приятели. Първата ми литературна среща с писателя Светослав Минков беше по-интересна от последната и — обратно — последните ми срещи с човека Светослав Минков бяха по-незабравими от първите”.


Share This:

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Facebook Auto Publish Powered By : XYZScripts.com