Българското образование и приказките за него като приоритет


Тази публикация е прочетена 1825 пъти!

Често политиците в България говорят за образованието като приоритет. За да разберат българските политици, какво означава образованието да е приоритет, трябва да се заровят в историята на България от 20 век и да стигнат до Закона за народното просвещение от 1909г, познат още като „Закона Мушанов“.

 

В началото на миналия век българските законодатели приемат закон, който изпреварва времето си с цели сто години. Става дума за същия този Закон за народното просвещение, приет през 1908 г. и обнародван през 1909 година.

Чрез този нормативен акт, Царство България създава най-модерната и демократична образователна система на Стария континент. Смея да твърдя дори, че днешното разбиране на Европейския съюз за развитие на образованието е копие на онази наша система за народно просвещение.

Преди един век Цар Фердинанд, народните представители и министър Мушанов  прегръщат философията, че образованието е постоянен процес – с начало, но без край. За това и законът визира „просвещение“, а не просто „просвета“. Днес стратегията за образование на ЕС е изградена върху същата идея за просвещение през целия живот.

Разбира се след 09.09.1944г новата власт отменя действието и на Закона за народното просвещение, както това се случва и с редица други закони. И това не е случайно.

Законът за народното просвещение  не само е отменен, но е забранен и за изучаване – и като юридическо наследство, и като уникален законодателен принос в развитието на образованието и културата. И понеже съм сигурен, че днешните министри и депутати дори не подозират за съществуването на този закон, ще започна от малко по-далеч.

По същество, Законът за народното просвещение е културно-образователен кодекс. Обемът му е 33 страници, а съдържанието – 492 члена, които покриват предучилищното, училищното и висшето образование, образованието за слепи и глухонеми, музеите, библиотеките, читалищата и народния театър.

В днешно време Законът за народното просвещение е заместен от следните нормативни актове:

 

  • Закон за предучилищното и училищното образование;
  • Закон за степента на образование, общообразователния минимум и учебния план;
  • Закон за професионалното образование и обучение;
  • Закон за висшето образование;
  • Закон за развитие на академичния състав в Република България;
  • Закон за насърчаване на научните изследвания;
  • Закон за кредитиране на студенти и докторанти;
  • Закон за културното наследство;
  • Закон за обществените библиотеки;
  • Закон за народните читалища;
  • Закон за закрила и развитие на културата;
  • Закон за мецанацството;
  • Закон за творческите фондове;
  • Закон за задължителното депозиране на екземпляри от печатни и други произведения.

 

Може да има и други. Направено е всичко възможно законите да формират отношения, които да бъдат автономни, но в същото време и хаотични. А най-важното е, че всеки днешен закон води след себе си „собствена” администрация, която в огромното си мнозинство е управлявана от две министерства – на образованието и на културата. Всяка от тези администрации се бори да създаде впечатлението, че с нея започва света и без нея всичко е свършило. Всяка от тези администрации измисля начини да осребри допълнително собствената си незаменимост.

Приетият през 1908 г. Закон за народното просвещение е положен върху основата на няколко принципа:

-национален приоритет

-демократичност

-ясна отговорност

-уважение и взискателност към учителя

Законът извежда народното просвещение като национален приоритет, т.е. приоритет на нацията. като в процеса са обхванати не само училищата и университетите, но и т. нар. (от днешна гледна точка) културни институции – читалища, библиотеки, музеи и театри.

Отговорността за реализирането на този национален приоритет е структурирана просто и действа безупречно.

Въведен е механизъм за задължително поддържан стандарт за народно просвещение. Типичен пример за това са училищния бюджет и училищната инфраструктура. Тези въпроси се решават от общините. Ако те не се справят, проблемите ги решава държавата, но… за сметка на съответните общински бюджети:

 

„Чл. 66. Ако някоя община откаже да впише нужните училищни суми, те се вписват в бюджета от постоянната комисия по искането на инспектора. Ако пък някоя община откаже да си поправи училищното здание, надлежната постоянна комисия извършва това с одобрение на министерството за сметка на общината, която събира вписаната в бюджета сума.

Всяка община е длъжна да си построи училищни здания в десетгодишен срок от влизането в сила на настоящия закон. Ако някоя община не стори това, държавата построява зданието за сметка на общината, като сключи необходимия за тая цел заем“.

 

Ясен и категоричен текст на закона. В четири изречения българският законодател е вложил толкова много разум, сила, далновидност и респект по отношение на образованието. Такъв закон е можел да бъде сътворен от политици, които са били възпитани да бъдат водачи на нацията ни.

Централни фигури в народното просвещение са членовете на Училищното настоятелство и Окръжния училищен съвет.

Училищното настоятелство е имало следните функции (чл. 98 от Закона за народното просвещение):

а) бди за правилното прибиране и разходване на училищните суми;

б) съставя на време училищния бюджет и го представя пред общинския съвет;

в) назначава учители и прислуги на първоначалното училище;

г) грижи се за образуване на фондове и за увеличаването им. Управлява фондовете и завещанията, както и всички училищни имот, и се грижи за правилното им експлоатиране;

д) изнамира средства за поддържане на бедни ученици;

е) наглежда училищните здания с всичките им принадлежности и се грижи за навременното им поправяне;

ж) грижи се за чистота на училищата, за снабдяването им с всички нужни учебни пособия и за всички потреби на училището;

з) грижи се за добрия вървеж на допълнителните училища;

и) надзирава, щото децата, според съставения от кмета списък, редовно да посещават училището;

к) посещава преподаването на учителите и следи за вървежа на училището“.

С други думи, приоритетът на образованието се крие в широките правомощия и задължения на Училищното настоятелство като орган на местната общност.

Законодателят е закрепил със задължителна норма и задължението на кмета да оказва пълно съдействие на Училищното настоятелство:

 

„Чл.99. Кметът е длъжен да дава пълно съдействие на училищното настоятелство при изпълнение на длъжностите му. В случай че кметът откаже съдействие на настоятелството, той подлежи на глоба от 20 до 100 лева“.

 

Следващата силна фигура в Народното просвещение е на Окръжния училищен съвет. Какво е представлявал този орган?

 

„Чл. 102. В центъра на всеки административен окръг се учредява по един окръжен училищен съвет, който се състои от:

а) окръжния управител;

б) окръжния училищен инспектор;

в) един директор от средно училище, един директор на прогимназия и главния учител на първоначалните училища в окръжния град;

г) председателя на постоянната комисия или негов заместник;

д) председателя на окръжния съд или негов заместник;

е) окръжния лекар и архитект;

ж) председателя на училищното настоятелство в окръжния град, кмета на същия град и председателите на училищните настоятелства в околийските градове;

з) трима учители: един от средните училища, един от прогимназиите и един от първоначалните училища на окръжния град.

Председател на съвета е околийският управител, а подпредседател – председателят на окръжния съд“.

Трудно е да си го представим, но… така е било: председателите на окръжните съдилища са били подпредседатели на окръжните училищни съвети. И, наравно с другите, са изпълнявали функции, фиксирани в чл.103 от закона:

 

„На окръжния училищен съвет се възлагат, освен другите длъжности, предвидени в тоя закон, още и следните:

а) да се грижи изобщо за напредъка на учебното дело в целия окръг;

б) да разглежда спорове по училищни дела;

в) да се изказва за дейността на училищните настоятелства в окръга;

г) да дава мнение за откриване и закриване на народни и частни училища, допълнителни и практически курсове, за постройка на училищни здания, за разни научни учреждения и предприятия в окръга;

д) да изказва мнение върху всички спорни въпроси , предложени от министерството или повдигнати от членовете на съвета;

е) да предлага и налага глоба в размер до 100 лв. на кметове, училищни настоятелства и родители за неизпълнение постановленията на Закона за задължителното учение и за нехайство към училищни нужди. Последното се отнася само до кметове и настоятелства.

Решенията на Окръжния училищен съвет се изпълняват от окръжния управител, който е отговорен за навременното и точното им изпълнение, с изключение на ония, които настоящият закон предвижда да се изпълняват направо от окръжния училищен инспектор“.

 

Ето това е рецептата, довела до издигането на народното просвещение в ранг на национален приоритет –демократичност и  ясна отговорност.

Дадено е правото на местната общност да реализира идеята и вижданията си за развитие на народното просвещение чрез Училищното настоятелство и Окръжния училищен съвет. Местната власт (т.е. общината) е длъжна да претвори тази идея на дело. И, ако въпросната местна власт не изпълни това свое задължение, се намесва  държавата, но за сметка на неизрядната община. Толкоз – кратко и ясно! Основните двигатели на народното просвещение са Училищното настоятелство и Окръжния училищен съвет, а не министерството, правителството и парламента и куп още други знайни и незнайни партийни функционери.

Забележителен е начинът, по който в Царство България се конструират училищните настоятелства:

 

„Чл. 96. Министерството на народното просвещение свиква с указ избирателите за избиране членове на училищните настоятелства, съвместно с изборите за общински съветници, и изборите се провеждат по реда, предвиден в Избирателния закон за общински съвети“.

 

Т.е. – Царство България е предоставило по най-демократичен начин правото на населението само – чрез избори – да определи кой е достоен да стане член на училищно настоятелство и кой не е!

Разбираемо е, че – съгласно задължителните функции на училищните настоятелства – за техни членове е можело да се кандидатират само народни водачи и  народни будители. Защото кой друг би тръгнал да изпълнява задължения от рода на „изнамиране на средства за поддържане на бедни ученици“? Особено, ако го заплашват смехотворните санкции, фиксирани в чл. 100 от закона за народното просвещение:

 „Когато някой от училищните настоятелства занемари своите длъжности, се глобява от окръжния училищен съвет до 50 лева“?

Ето така, на всяко българско дете, дори и най- бедното – благодарение на Училищното настоятелство –  е била с осигурена възможността да завърши и висше образование. Затова и в Европа са смятали, че Царство България е имало най-демократичната образователна система.

Забележително е отношението в Царство България и към българския учител, който е трябвало да отговаря на много и все сериозни критерии. Достатъчно е да споменем поне един – да има безукорно минало” (чл. 67, б. „б” от Закона за народно просвещение).

Въпросът с учителските заплати е решен веднъж и завинаги с чл. 69 и чл. 131:

  • Основната годишна заплата на редовните учители в първоначалните училища е 1440 лева. Тя се повишава 4 пъти – през 5 години – с 240 лева.
  • Основната годишна заплата на учител от прогимназията е 1920 лева. Тя се повишава 4 пъти – през 5 години – с 300 лева.
  • Основната годишна заплата на редовните учители в гимназията е 3000 лева. Тя се повишава 4 пъти – през всеки пет години – с по 480 лева.

При този ясен регламент българският учител е имал сигурност и спокойствие. И не е имал нужда от синдикати или учителски събори, защото животът му не е зависел нито от състоянието на хазната, нито от моментните настроения на министър-председателя или министъра на финансите.

А каква е била ролята на Министерството на народното просвещение, на Министъра на финансите и Министър-председателя, отредена от закона?

  • Чл. 1: Наредбата, управлението и надзорът на всички постановени в тоя закон учебно-възпитателни заведения и културни учреждения принадлежи на Министерството на народното просвещение.
  • Чл. 2: Управлението и надзора, министърът извършва чрез преки органи – главни инспектори, директори, окръжни и околийски училищни инспектори, и непреки – окръжни управители, окръжни съвети, окръжни училищни съвети,общински съвети и училищни настоятелства.
  • Чл. 19: За върховната инспекция на всички училища и училищни органи,министерството разполага с 5 главни инспектори, които са подчинени непосредствено на министъра.
  • Чл. 20: Един от тия петима главни инспектори е филолог, един – историко-географ, един – физико-математик, един – естественик химик, и един – педагог философ.
  • Чл. 21: Главните инспектори трябва да имат висше образование и да са били поне 10 години редовни учители в средни училища.
  • Чл. 188: Главните инспектори са длъжни да ревизират поне един път през годината учителите от прогимназията и средните училища…

Министърът на народното просвещение организира и контролира работата на системата като цяло. Но той не се занимава с изпълнение на партийни поръчения за назначаване и освобождаване на директори, обществени поръчки и т.н.

Какво е зависело от министър-председателя и министъра на финансите за народното просвещение във времето, когато то е било национален приоритет? Просто нищо… Народното просвещение  е било национален приоритет!

И още за народното просвещение като приоритет на нацията. Днес в  Европейският съюз се работи много по идеята за „Образование през целия живот”.

С чл. 54 от Закона за народното просвещение на Царство България, влязъл в сила през 1909 г. българският законодател е отредил:

 

„За да се даде възможност както на свършилите първоначалното училище младежи да разширят кръга на познанията си и да се подготвят по-добре за практическия живот, тъй и на по-възрастни лица, които не са могли да получат никакво образование, да се сдобият с най-необходимите за тях знания, общините се задължават да отварят допълнителни курсове (дневни, вечерни и празнични) във всяка община или село, дето има училище.“

 

         Очевидно курсът на българското народно просвещение е бил правилен, но се стига и до 09.09.1944г. Унищожена е една прекрасна и демократична система за народно просвещение. В замяна на това получаваме работнически факултети, предимства на деца на активни борци, герои на социалистическия труд, близки на народни представители  и т.н.

Заплащането на българския учител след 1944г го прави човек с нисък стандарт на живот. Дори е обидно да се публикуват статистически данни за сравнение.

Академичното развитие до 2010г се изгражда на основата на приетия през 1971г Закон за научните степени и научните звания. Ще цитирам само чл.5,ал.1 от него:

 

„Дисертационните трудове трябва да бъдат насочени към решаване на научни или научно приложими проблеми, свързани с нуждите на социалистическото развитие на страната“

 

И защо трябва да се учудваме, че този закон действа чак до 2010г? Той бе толкова свиден на хората, които властта след 1944г избра и овласти да управляват българската наука и образование. Тези хора не простиха на Министър Игнатов, че успя да отмени този срамен закон.

 

И стигаме отново до въпроса за приоритета. Загубена кауза ли е „Образованието – приоритет!“? Не, не е загубена. Но, за това трябва да стане приоритет на нацията, а не на отделен министър или депутат. За това е необходим подход, какъвто вече в нашата история имаме и това е Закона за народното просвещение. Достатъчно е Министър Кунева да го прочете. Прочете ли го, ще се замисли и ще разбере какво означава народното просвещение да е национален приоритет.

 

Петко Добрев


Share This:

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

WP Facebook Auto Publish Powered By : XYZScripts.com